Той бяга от Токио, той бяга от София…
9 Април 2011
Той е българин. Живее от 11 години в Япония. Избяга от трусовете и радиацията в Токио. И след 2 седмици престой в София избяга от тук пак натам…
Не иска да се споменава името му. Господин К.
Каца в София от Мадрид 2 седмици след труса. Испания пратила последен самолет да евакуира гражданите си и граждани на ЕС, които искат да се спасят от ядреното замърсяване след аварията във Фукушима. Гражданинът К. от токийския квартал Сетагая научил в последния момент. Хвърлил се на електричката за летището без багаж, само заключил вратата на дома си - стара двуетажна къща, която се напукала от стотиците трусове от 11 март насам. Само с горни дрехи, едно малко лаптопче и японски джиесем. Не е ясно защо японските джиесеми не са популярни по света като корейските. „Сони-Ериксон”, каквито се намират в България, нямат нищо общо с японските. В Токио джиесемите са малко по-големи, на тях гледаш телевизия, с тях плащаш на касата в магазина като с кредитна карта и т. н.
„Видях как Япония от страна в 21 век само за 10 дни се превърна в България от 80-те години”, казва бежанецът К. Най-напред от магазините изчезнали оризът и водата, после - останалите храни, фенерчета, транзистори. Празни рафтове. Огромни тълпи от хора ходят пеш из Токио с километри, защото има нередовен транспорт, спрени влакове заради проверки на железопътните трасета… Свършили и велосипедите още в първите дни - тълпите от ходещи пеш ги изкупили пътьом.
„Аз съм еко-бежанец”, шегува се гражданинът К.
В Токио люлее постоянно, ден след ден. Със сина си (10-годишен) и дъщеря си (16-годишна), К. кърпел напуканите стени на жилището. На петия ден решил да евакуира децата си и ги качил на самолет към България. Той останал със съпругата си (българка) в размисъл дали да напуснат Япония…
Към десетия ден станало тягостно. Наблюдавал директно дни наред по незнам кой си канал на японската телевизия какви пушеци се носят над реакторите във Фукушима и когато научил за испанския самолет, след кратко колебание хукнал с жена си към летището. От прозорчето гледал как се отдалечава Япония и не знаел дали някога ще се върне - ами ако гръмнат реактори във Фукушима?
Два дни в Мадрид, музеят „Прадо”, впечатляващо евтина храна и никаква радиация…
Два дни в Мадрид, музеят „Прадо”, впечатляващо евтина храна и никаква радиация…
В първите дни в София К. гледа като …паднал от Токио.
Всички го питат къде е бил при труса. Трус от 9-а степен по Рихтер е близо до Апокалипсиса. Само на косъм. Гражданинът К. го е преживял, както и милионите японци. Но май повече се е депресирал от стотиците трусове 5-6-а степен дни наред след това. Все пак е запомнил в детайли първия трус… Сварил го в квартала Шинджуку. Там е нещо като ситито на Токио. Небостъргачи. В Япония небостъргачи означава сгради по 30-40 етажа максимум. Не че не могат да построят кули като в Дубай с 1000 метра височина. Просто в земетръсен район по-високи сгради е абсурдно.
Бил в някаква сграда, като ударил първият трус, най-мощният. Всички тръгнали навън, но организирано, по японски, без паника. Очаквали, че ще спре след малко. Но не. Люлее, люлее… „Земята под краката ти сякаш потъва, все едно си на сал във вода, който се лашка в бързея. Люшка се силно, залиташ, като в автобус, който рязко взима завой или спира”, разказва К.
През 1995 г. е било последното най-тежко земетресение в Япония - в Кобе. Трус само 15 секунди, а 6000 загинали. „А това сега люля 2 минути без да спре. Видях как земята напред се движи на вълни. Чудно как не се пропука асфалтът. Сигурно дължината на вълната е била много голяма. Видях на стотина метра пред мен небостъргачите как се люлеят, сякаш някой ги беше сложил на мека подложка и те се клатеха един към друг. В зависимост от височината се клатеха различно, по-ниските синхронно, за разлика от по-високите. Имаше 2 небостъргача един зад друг, единият ту се показваше малко, ту се скриваше зад другия”, разказва К.
Отвсякъде наоколо се чувал един ужасен скърцащ звук на метални дограми, железа, които се огъват, търкат се едно в друго, сякаш всеки момент ще се счупи нещо и ще се срути. Нищо не се срутило. Като спрял безкрайно дългият трус, К. се свързал от джиесема със семейството си. Всеки бил някъде из огромно Токио и се придвижвали пеш към вкъщи. Мобилните телефони прекъсвали, заради пренатоварени мрежи. „Много пострадали са благодарни, че интернетът не спря. Защото с мобилен телефон човек много трудно можеше да се свърже. Но с чужбина се свързах веднага, вътрешните линии не работеха, външните работеха. Минути след земетресението се обадих на майка си в София да й кажа, че тук е станало много силно земетресение и ще почне да гледа по телевизията съборени къщи, цунами, разрушения, да не се притеснява, защото ние сме добре.” Кой знае, ако комуникациите са били прекъснати, дали възрастната му майка е щяла да преживее новините.
К. се свръзал и с бизнеспартньора си, с когото трябвало да пътуват за Нагано. Там земетресението се усетило слабо и по телефона им казали - идвайте. Работа трябва да се върши. В Япония един трус не е нещо, което може да спре работата. Още никой не знаел какво цунами ще удави японското крайбрежие.
К. е консултант. Това в България е мръсна дума - тук консултант е Доган, разни типове от енергетиката, които като консултанти всъщност прибират комисионите по разни проекти и сделки. По света в бизнеса обаче има и консултанти като К. Той знае японски - писмено и говоримо. Знае и японските правила. Те са неразбираеми за чужденците. Разни чужди фирми се лутат в Токио. И намират К. да им свърши работа.
Той е бил журналист в България, но се е преквалифицирал. Завършил е в Токио „бранд мениджмънт” във филиала на американския университет „Темпъл”. Свързва двата края, не е като да се измъчва в България. Когато тръгнал за Токио през 2000 година януари, мислел, че ще е временно, докато жена му си направи доктората. Отначало живели със стипендията й, после той постепенно взел да намира временно работа тук и там. Рекордът му бил да работи 10 месеца като японски служител в голяма корпорация. Не издържал повече. Все пак било за предпочитане да работи на свободна практика като консултант.
След труса тръгнал към близката автогара, за да вземе автобус за Нагано. „Качих се в автобуса и след малко той като се затресе, люлее, люлее и не спира. Оглеждах се дали няма да падне козирката на автогарата. Казаха, че ще има закъснение. После чакахме, чакахме, казаха, че отменят курса, защото магистралата е затворена.”
Колегата му тръгнал с колата си от Йокохама да го вземе от автогарата. Никакво разстояние - 30 километра. Но не и след този трус. К. чакал 10 часа. За толкова се е придвижил колегата му, а после за още 6 часа стигнали до Нагано – около 250 км. Навсякъде затворени магистрали - проверяват ги метър по метър.
След първите трусове К. забелязва друг феномен - социален. Правителството започва да изпраща есемеси до всички граждани. От типа – “За съжаление ще трябва да въведем режим на тока, молим за разбиране”, подписано от вътрешното министерство. „Разбрах, че имаше и есемеси, подписани от премиера Наото Кан.
Аз лично не получих, но чух в метрото японци, които се стряскаха и казваха – “Откъде премиерът ми знае номера на джиесема?”, а други обясняваха, че оператор го е пуснал на всички.
Почнаха да пускат предупреждения за земетресение. Например “Пазете се от голямо люлеене”, подпис “Метеорологичната служба”. И след 10 секунди започва - станало земетресение в съседната префектура Чиба и люлеенето стига до Токио с разлика от 10 секунди. Все пак има полза, секунди са достатъчни да се подготвиш”, разказва К.
Дали друга държава, ако й се беше случило такова бедствие, щеше да се справи така? „Май точно на тях трябваше да се случи, за да не изложат човечеството”, шегува се К. Може би е така. В Индонезия през 2004 г. цунами удави 220 000 души в крайбрежните райони.
В Япония сега жертвите са 28 000 - доказано загинали и безследно изчезнали. Останалите без дом, които живеят в спасителни центрове, физкултурни салони и др. пригодени жилища, са 250 000. Тоест - загинали са около 10% от населението на залетите от цунами крайбрежни селища. Всичко е отиграно, тренирано, как да бягат и къде да се крият при предупреждения за цунами. Но земетресението е било толкова силно, че в някои райони близо до епицентъра, вълните са дошли твърде бързо и са били твърде големи.
В Япония сега жертвите са 28 000 - доказано загинали и безследно изчезнали. Останалите без дом, които живеят в спасителни центрове, физкултурни салони и др. пригодени жилища, са 250 000. Тоест - загинали са около 10% от населението на залетите от цунами крайбрежни селища. Всичко е отиграно, тренирано, как да бягат и къде да се крият при предупреждения за цунами. Но земетресението е било толкова силно, че в някои райони близо до епицентъра, вълните са дошли твърде бързо и са били твърде големи.
Япония е удивителна. Колкото и да разказва К., българинът няма да го проумее. Съобщенията, че нямало мародери в опустошените от цунами райони, че никой не рови останките за банкноти (японците държат много пари в брой), там не изненадват никого. Изненадваме се тук. Там, в Токио, например някой в електричката си изпуска портмонето с цялата заплата. Намират го, издирват го и му го връщат. Хора, като видят нещо изпуснато или загубено някъде по гари, не го взимат. Знаят, че служител ще мине, ще го вдигне и ще го предаде като загубена вещ.
През гара Шинджуку в Токио на ден минават по 4 млн. души. Около 0,5-1% от тях си забравят чадърите. Това са между 20 000 и 40 000 чадъра на ден. Събират ги в огромни складове, не ги пипат, не ги изхвърлят, не ги препродават с месеци. На всеки чадър виси картонче с номер, на което е описано кога и къде е намерен. Номерът е въведен в компютър, където пък пише и на кой рафт и ред се намират чадърът, какъв цвят е. Трупат се. На хората им е по-евтино да си купят нов чадър, отколкото да платят билет за влака, да идат да си го вземат от някой склад.
„И тогава железниците въведоха безплатни билети за хората, които искат да си вземат загубена вещ от склада на еди коя си гара - разказва К. - Веднъж си забравих чадър в електричката и отидох на гишето. Казах в кой влак, в кой вагон. Помолиха да изчакам. Обадиха се по телефона на следващата гара. На нея, докато влакът чака минута-две, се качва специален служител, отива в посочения вагон и търси - виждал съм ги как тичат из вагоните и оглеждат. Не го намерил. Обадиха се на следващата гара. Там го намериха и го прибраха…”
Веднъж К. си загубил джиесема. В него имало и джипиес. Отишъл в магазина на мобилния оператор да пита дали могат да засекат къде е. За негово удивление служителят казал – „Можем, стига да е включен”. И го локализирали до един хотел на тенискорт. „Бях ходил в провинцията, но не съм бил на тенискорт. Той ме предупреди, че дава отклонение на няколко десетки метра. На корта го нямаше, но на рецепцията на хотела го бяха оставили. Донесе ми карта на местността с една точица - отбелязано къде е, аз се обадих в хотела и разбрах, че телефонът ми е намерен и е на рецепцията…”
След труса в Токио настъпил ад. Спрял транспортът и затворили изходните магистрали. Хората тръгнали пеш. Огромни потоци от народ. Вървят по 10-20 километра пеш. Някои и по 30 км. „Хора бяха тръгнали с коли да
приберат близки, роднини някъде на път. Хора налягаха по пода в гарите. Първата вечер ходих на гарата напред-назад, никъде няма място да седнеш. Видях едно празно място на земята до стената, попитах хората отстрани може ли да седна, а те казват – „Заето е, човекът отиде до тоалетната.” Свършиха и местата на земята…”, смее се К.
Япония е като една голяма промишлена площадка. Навсякъде има предприятия, производства. Особено в региона Канто около Токио – най-урбанизираният район в света. „Като се движиш от Токио към Йокохама през префектурата Канагава, навсякъде край теб са заводи – “Сони”, “Митсубиши”, “Канон” и т. н. Гъсто застроено. Редуват се жилищен квартал, промишлен район, жилищен квартал, промишлен район…”
И всички тези райони остават без транспорт или с нарушен транспорт. Инспектират линиите, десетки километри, метър по метър. К. говорил с един железничар какви поражения има, той казал – „На места баластрата под релсите е пропаднала и те стоят във въздуха.” Става дума за район около Токио, който не е толкова свирепо пострадал.
Някаква нещастна китайка на гара Шинагава показва билет за експрес до аерогарата, а не знае японски, служителят на гарата не знае английски, К. й превежда. Тя с ужас разбира, че не може да си хване самолета. Някакви тайванци питат К. как да стигнат до една голяма гара на север от Токио, той им казва – „Пеш, само на 6 километра е.” Те се пулят.
В центъра на Токио електричеството не спира в деня на труса. Всичко си свети. Но в следващите дни се появява недостиг на електричество. Започнали да спират тока по график по райони и по часове, и да призовават за икономии. Всички магазини почнали да гасят рекламни надписи, намалили осветлението из града, по гарите. Тогава кризисният щаб обявил, че в някои райони няма да има режим, защото се е реализирала икономия.
Радиацията дошла някак неусетно. Първо почнали съобщения за проблемите в централата, за спрелите помпи. После всички гледали на живо по телевизията как избухнаха два взрива там. К. издържал на люлеенето, но на празните магазини и опасността на радиацията не издържал. Спомнил си Чернобил в България, тогава бил в казармата… И няколко дни след като изпратил децата си, тръгнал с испанския самолет.
В София първата седмица се чуди как може в Мадрид да е по-евтино - голяма наливна бира за 80 цента, голям сандвич с шунки и деликатеси за 1-1,5 евро.
Оглежда се притеснен какво ще работи тук, как ще започва отново, след като Япония е отровена от радиация. Но положението там се оказва не толкова страшно, в сравнение с перспективите тук. Синът му и дъщеря му го погнали да се връщат в Токио. Синът му, който от рождението си живее в Токио и само лятно време идва през година при бабите в София, говори български с грешки. И мърмори всеки ден - „Айде, тате, какво ще правя тук, нямам приятели”. Дъщеря му казва: „Не искам да живея тук. В магазина продавачите са намръщени и се карат на хората. И мъжете са с шкембета и сключени вежди.”
Оглежда се притеснен какво ще работи тук, как ще започва отново, след като Япония е отровена от радиация. Но положението там се оказва не толкова страшно, в сравнение с перспективите тук. Синът му и дъщеря му го погнали да се връщат в Токио. Синът му, който от рождението си живее в Токио и само лятно време идва през година при бабите в София, говори български с грешки. И мърмори всеки ден - „Айде, тате, какво ще правя тук, нямам приятели”. Дъщеря му казва: „Не искам да живея тук. В магазина продавачите са намръщени и се карат на хората. И мъжете са с шкембета и сключени вежди.”
К. се страхува от радиацията и се двоуми. Но жена му също иска да се връщат в Токио, за да не загуби работата си - взела си е само 2 седмици неплатен отпуск. И К. запазва билети в удобен час и стяга багажа за Токио. Обратно към радиацията, по-далеч от София…
—————
Б. а. - Този текст го бях замислил за списание “Л’Еуропео”, по темата на новия им брой, но се отказах. Читателите на e-vestnik го заслужават повече, а и няма време да чака - К. си тръгва за Токио днес :)
No comments:
Post a Comment